Първа балканска война (1912–1913) Историческите предпоставки за избухването на войната са заложени в несправедливите решения на Берлинския конгрес (1878), който оставя големи територии, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население в пределите на Османската империя. По силата на Берлинския договор държавата ни е разпокъсана на няколко части като Македония и Одринска Тракия са върнати под пряката власт на султана. През 1912 г. балканските страни се вдигат да освобождават сънародниците си, но България е единствената, която се стреми към обединението на земи с преобладаващо българско население. Според статистически сведения от различен произход в Македония живеят около 1 200 000 българи или повече от 53,6% от общото й население. По същото време в Одринска Тракия има около 350 000 българи, които представляват 35% от живеещите в областта. След разгрома на Илинденско - Преображенското въстание (1903) освобождението на българското население става належаща необходимост, а войната – единствено възможният изход. Военнополитическите реалности в региона налагат сключването на съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Нито една от тези държави не може сама да води успешна война срещу все още силната във военно отношение Османска империя. На 29 февруари 1912 г. (всички дати са по стар стил) е подписан „Договор за приятелство и съюз между царство България и кралство Сърбия", придружен от „таен анекс" който уточнява подялбата на Македония, и от „военна конвенция". На 16 май с.г. България и Гърция подписват договор, съпроводен от „военна конвенция" а през август България и Черна гора постигат „устно съглашение" за всестранна помощ в случай на война. Въпреки, че има претенции за запазване на „балканското равновесие" Румъния остава неутрална. Възприетият от българската страна принцип за поделяне на Македония е политическа и дипломатическа грешка, а съюзните договори на България с другите балкански държави са твърде общи и не указват ясно участието на всяка държава във войната и разпределянето на освободените територии. Независимо от слабостите, които предопределят бъдещото разпадане на Балканския съюз, той става решаващ фактор за воденето на победоносна война срещу Османската империя. Общ стратегически план на съюзниците не е изработен. Не се постига съгласие за изграждане на единно командване и определяне на главен театър на военните действия. По взаимни споразумения се предвижда българската армия да действа с основните си сили в Тракия, сръбската – във Вардарска Македония, гръцката – в Епир и към Солун, а черногорската – в Албания. В предишните години българското командване разработва няколко варианта за водене на война. Създаването на коалиция налага военните действия да се водят по коригирания от 1911 г. план. Според него основните сили на българската армия трябва да разгромят турските войски в Източна Тракия и бързо да излязат към крайбрежието на Мраморно море и Цариград, с което да принудят противника да иска примирие. Операциите на главното направление се съгласуват с решително настъпление през Родопите и блокиране на Одринската крепост. За съвместни действия със сръбската армия и прикриване на столицата се определя една дивизия. Сърбия, Гърция и Черна гора също планират активни действия. Те предвиждат сръбската армия да настъпи по долината на р. Вардар за обхващане десния фланг на турските войски, действащи в Македония, гръцката – към Солун и крепостта Янина, а черногорската – към крепостта Шкодра в Албания. Турското командване планира активни действия преди всичко в Източна Тракия за разгром на главния противник от коалицията – Българската армия. Въпреки, че за България политическата цел на войната е освобождението на Македония, тя не успява да осигури своите етнически и исторически права там с достатъчно военна сила. Българската армия е изпратена на Тракийския театър на военните действия срещу основните сили на противника, а в Македония остават да воюват нейните съюзници. За тях политическата и военната цел на войната напълно се покриват, тъй като им предстои да действат в районите на непосредствените си политически интереси и териториални аспирации. Турското командване формира две армии – Източна (в Тракия) и Западна (в Македония), групирани по следния начин: за действия срещу българската армия в Източна Тракия, Родопите и долината на Места – около 280 000 души, и срещу Сърбия, Гърция и Черна гора – над 150 000 души. По предварителна уговорка на 17 септември 1912 г. балканските съюзници обявяват обща мобилизация, която българският народ посреща с всеобщ ентусиазъм. Мобилизационните пунктове се препълват с редовно призовани и много доброволци. За малко повече от седмица българската армия достига около 600 000 души. Над 14 600 емигранти от Македония и Одринска Тракия формират Македоно-Одринско опълчение. На територията на страната се създават 50 доброволчески чети за действие в тила на противника, които в хода на войната нарастват до 90. От средите на арменската емиграция е формирана самостоятелна доброволческа рота. На 29 септември 1912 г. българското Главно командване се установява в Стара Загора. Главнокомандващ е цар Фердинанд, негов помощник – генерал-лейтенант Михаил Савов, началник на Щаба на Действащата армия – генерал-майор Иван Фичев. Едновременно с мобилизацията се осъществява съсредоточаване на войските към районите на военните действия. Втора армия начело с генерал Никола Иванов се разполага в района на Хасково – Любимец – Симеоновград със задача да блокира Одринската крепост. Първа армия с командващ генерал-лейтенант (от август 1912) Васил Кутинчев е групирана в района на Тополовград от двете страни на р. Тунджа. Заедно с 2-ра армия трябва да настъпи между Одрин и Лозенград и да разгроми срещнатите турски войски. Трета армия на генерал-лейтенант (от август 1912) Радко Димитриев се съсредоточава в района източно от Ямбол в отстъп на 1-ва армия. Получава заповед да овладее Лозенград и прекъсне пътищата за отстъпление на турските войски към Цариград. Нейното разположение остава неизвестно за турското командване, с което се създават благоприятни условия за осъществяване на стратегическа изненада. Общият фронт на трите армии е около 120 км и те са готови преди противника да започнат военни действия. Седма пехотна рилска дивизия с командир генерал Георги Тодоров заема района на Кюстендил и Дупница и е определена за настъпление по Струмското направление. В района Ракитово – Батак – Чепеларе се развръща Родопският отряд под командването на генерал Стилиян Ковачев, а в района на Хасково – Хасковският отряд, от който по-късно се сформира Кърджалийският отряд. На 26 септември 1912 г. Черна гора обявява война на Османската империя. Съюзниците изпращат нота до Високата порта с искане за предоставяне на „пълна политическа автономия" по отношение на християнското население в европейските вилаети на империята. Цариград я отхвърля и от 3 октомври 1912 г. се намира в състояние на война с държавите от Балканския съюз. На 5 октомври 1912 г. България, Сърбия и Гърция обявяват война на Османската империя. Според постигнатите военно - политически цели и решените задачи, участието на българската армия във войната условно може да се раздели на два периода: първи – от 5 октомври 1912 г. до 16 януари 1913 г. и втори – от 17 януари до 13 март 1913 г. Първият период включва Лозенградската, Люлебургаз-Бунархисарската и Чаталджанската операция, бойните действия на 7-а пехотна рилска дивизия, на Родопския, Хасковския и Кърджалийския отряд. През втория период българската армия отразява настъплението на Чаталджанската и Галиполската армия и провежда Одринската операция, с което се слага край на войната. България започва военни действия на 5 октомври 1912 г. с едновременно настъпление на 1-ва и 2-ра армия. Първоешелонните полкове и дивизии преминават границата, унищожават слабите турски съпротиви и до 8 октомври излизат на линията Одрин – Гечкенли. Втора армия пристъпва към блокиране на Одрин. Трета армия е въведена в бойни действия на 9 октомври със задача да нанесе удар в общо направление на Лозенград, а 1-ва армия има задача да отрази удара на Одринския гарнизон и да осигури десния ѝ фланг. Източната турска армия се съсредоточава в района на Одрин – Лозенград – Люлебургаз и със силите на три корпуса трябва да спре настъпващите български полкове, след което войските на Одринският гарнизон и един корпус да нанесат концентричен удар за тяхното обкръжаване и унищожаване. На 9 октомври войските на двете страни настъпват почти едновременно. Вследствие на това през този и следващите дни между основните сили на българските 1-ва и 3-а армия и Източната турска армия произлизат редица срещни боеве, които съставляват решаващите действия в Лозенградската операция. Противникът е спрян на линията Ески полос – Ериклер, през нощта се оттегля към Петра, а на 10 октомври е отхвърлен към Лозенград. Тук турското командване възнамерява да даде отпор на българските войски, които с нощни действия достигат подстъпите на града. На 11 октомври отбраната на противника е пробита и 3-а армия под командването на генерал Радко Димитриев овладява втората по сила крепост в Източна Тракия – Лозенградската. Телеграфните агенции разпространяват бързо новината за българската победа. Кореспондентът на английския вестник „Дейли телеграф" окачествява овладяването на Лозенград като „един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава". Източната турска армия е напълно дезорганизирана и отстъпва панически на юг като изоставя по пътя цялото си въоръжение. Първата операция на българската армия е проведена общо за седем денонощия и с нея е нанесен мощен удар на Източната турска армия. Българското Главно командване не организира незабавно преследване на разбития противник, който се оттегля на линията Люлебургаз – Бунархисар. При новата обстановка турския замисъл предвижда отбранителни действия за спиране на българските войски и нанасяне на контраудар по направлението Бунархисар – Лозенград с цел постигане обрат във войната. Действията за обкръжаване и пълен разгром на Източната турска армия са възобновени на 14 октомври. С цел подобряване на управлението се създават Съединените армии (1-ва и 3-а армия) под общото командване на генерал-лейтенант Радко Димитриев, с което за първи път в практиката на европейските армии е формирано оперативно обединение, по-голямо от армия. В изключително тежки боеве до 19 октомври противникът претърпява поражение и се оттегля към Чаталджанската позиция на 48 км от столицата Цариград. Турското правителство прави предложение за спиране на действията и сключване на примирие, което цар Фердинанд I отхвърля. Съединените армии достигат Чаталджанската отбранителна линия на 31 октомври. Тя представлява система от 29 укрепления, между които има огневи позиции за артилерията, окопи за пехотата и площадки за картечниците. Замисълът на генерал Радко Димитриев предвижда с нанасяне на два удара – главен и спомагателен, да бъде пробита отбраната на противника. Подготовката на Чаталджанската операция е кратка и незавършена, а замисълът ѝ –недостатъчно материализиран със сили. Настъплението на българските войски започва на 4 ноември сутринта под прикритието на мъглата. През нощта срещу 5 ноември 29-и пехотен полк овладява форта Илеритабия. В боевете за пробиване на турската отбрана българите се сражават храбро, но понасят тежки загуби от огъня на турската артилерия. Главното командване прекратява операцията и се съгласява на преговори за спиране на военните действия. В същото време българските войски постигат забележителни победи и на второстепенните направления. Родопският отряд (2-ра пехотна тракийска дивизия без 2-ра бригада) започва бойни действия на 5 октомври 1912 г. и до 18 октомври освобождава Девин, Смолян, Банско, Неврокоп (Гоце Делчев), Доспат и Сатовча. На 21 октомври отразява турската контраатака в района на Рудозем, след което освобождава Драма, Кавала, Ксанти и преминава в решително преследване на противника в Беломорска Тракия. В резултат на това е прекъсната връзката между турските войски, действащи в Източна Тракия и Македония. Успешно настъпление в Източните Родопи предприема и Хасковският отряд под командването на полковник Васил Делов. След овладяването на Кърджали (8 октомври 1912) част от отряда е изпратена при Одрин, а друга част (1-ви и 2-ри пехотен сборен полк и 3-а бригада на Македоно-Одринското опълчение) се обособява като Кърджалийски отряд. Кърджалийският отряд под командването на генерал Никола Генев, разгромява турския корпус на Явер паша при Момчилград и прохода Маказа като го принуждава да се оттегли на юг. След съвместни действия с част от Родопския отряд и сборната конна бригада, оцелелите сили на турския корпус са обкръжени в района на с. Мерхамлъ (днес с. Пеплос в Гърция) и принудени да капитулират на 14 ноември 1912 г. Настъплението на 7-а пехотна рилска дивизия също се развива успешно и съдейства на съюзниците за овладяването на Солун и изтласкване на турските войски от долината на р. Струма. През есента на 1912 г. активни действия води българският военен флот. След понесените поражения от турската армия в Източна Тракия морският път Кюстенджа (днес Констанца, Румъния) – Босфора придобива важно значение за нейното снабдяване. Задачата на военния флот е да прекъсне тази комуникация и при откриване на противникови кораби да ги извади от строя. В 00, 30 ч. на 8 ноември на около 32 мили (59, 3 км) източно от Варна отрядът миноносци под командването на капитан ІІ ранг Димитър Добрев забелязва големия брониран крайцер „Хамидие" и го атакува последователно. Торпедният изстрел на „Дръзки„, командван от мичман І ранг Георги Купов, е даден от около 60 м. Торпедото попада в носовата част на бойния кораб и прави пробойна с размери около 10 кв. м. Екипажът на „Хамидие" дава 8 убити и 32 ранени. Победата на военните моряци повдига духа на българските войски при Чаталджа, а противниковият флот свежда до минимум активността си в Черно море. На 16 октомври 1912 г. е осъществен първият боен разузнавателен полет на българската военна авиация. Пилотът поручик Радул Милков и наблюдателят поручик Продан Таракчиев излитат от летище Свиленград в 9,30 ч. с двуместен биплан „Албатрос„ F2. По време на 50-минутния полет над района Одрин – Кадънкьой – Папазтепе разкриват дислокацията на противниковите части и хвърлят две ръчни гранати „Гелер" над важния военен обект гара Караагач. До края на войната самолетите се използват за разузнаване, бомбардиране на военни обекти и ЖП гари, хвърляне на позиви, коригиране огъня на артилерията и фотографиране. По време на решителните действия на българската армия в Източна Тракия съюзническите войски от Сърбия, Гърция и Черна гора не срещат сериозна съпротива на Македонския театър на военните действия. Голямото превъзходство в сили и средства им позволява за малко повече от месец да разгромят турската Вардарска армия, която продължава да се отбранява само в крепостите Янина и Шкодра. Съдействие на настъпващите войски оказват действащите в тила на противника многобройни български чети. На 20 ноември 1912 г. балканските съюзници сключват примирие с Османската империя, последвано от преговори. В средата на януари 1913 г. те са прекъснати от новото правителство на Младотурската партия и на 17 януари 1913 г. военните действия са подновени. През втория период на войната цялата българска армия действа в Източна Тракия. Сформирана е 4-а армия с командващ генерал-лейтенант Стилиян Ковачев (2-ра тракийска пехотна дивизия, 7-а пехотна рилска дивизия и Македоно-одринското опълчение), която се организира за отбрана по крайбрежието на Мраморно море от Сароския залив до Родосто. Замисълът на турското Главно командване предвижда действия на Чаталджанската и Галиполската армия, съчетани с морски десант, за излизане в тил на намиращите се пред Чаталджанската позиция български войски (1-ва и 3-а армия). След тяхното обкръжаване и унищожаване да бъде продължено настъплението за деблокиране на Одринската крепост. Първа преминава в настъпление Чаталджанската армия, която нанася удари по първоешелонните 4-а и 10-а дивизия. Голямото превъзходство позволява на противника да пробие отбраната. Българските части са принудени да се оттеглят на втората позиция, която удържат успешно. Атаката на Чаталджанската армия се проваля. На 26 януари 1913 г. две дивизии от Галиполската армия преминават в настъпление срещу позициите на 7-а пехотна рилска дивизия в района североизточно от Булаир. Поддържан от силен артилерийски огън, включително и от корабни оръдия, противникът яростно атакува предните позиции на българските полкове. В резултат на упоритата съпротива и енергично проведената контраатака турските войски са отхвърлени, претърпяват големи човешки загуби (5 000 души убити и 10 000 ранени) и оставят почти цялата си техника на бойното поле. Едновременно с настъплението при Булаир, турският 10-и армейски корпус извършва морски десант в района на Шаркьой срещу центъра на 4-а армия. Около 16,00 ч. на 26 януари стоварените два пехотни полка се насочват към града, който се отбранява от две дружини на Македоно-Одринското опълчение. Въпреки численото превъзходство на противника, те успяват да се задържат до вечерта, когато организирано отстъпват. През нощта срещу 27 февруари към Шаркьой са насочени подкрепления от 2-ра пехотна тракийска дивизия и е проведена концентрична контраатака. Полковете на противника са отхвърлени към Мраморно море и десантът е изтеглен. След спиране на турското настъпление българското Главно командване решава да овладее Одринската крепост и да приключи войната. Комендантът Мехмед Шукри паша разполага със 75 000 души за нейната защита. Отбранителните съоръжения са разположени на три позиции – предна, главна и тилна, като главната позиция се състои от 26 форта. Между отделните позиции има сложна система от преградни ровове и 5-6 реда заграждения от бодлива тел. Всичко това дава основание на западните военни специалисти да смятат Одринската крепост за една от най-силните в цяла Югоизточна Европа. В началото на март 1913 г. 2-ра армия е усилена с войски и артилерия. Обсадата е разделена на 4 сектора: Източен, Южен, Западен и Северозападен. Най-голям е Източният сектор под командването на генерал-майор Георги Вазов и в състава му са включени 14 български пехотни полка с 88 полски скорострелни и 98 обсадни оръдия. На Южният сектор са съсредоточени две бригади на 8-а пехотна дивизия. Западният сектор е зает от 3 сръбски полка на Дунавската дивизия, а Северозападният – от 4 сръбски полка на Тимошката дивизия и българският 55-и пехотен полк. Обсадната армия се състои от 120 000 българи с 380 оръдия и 40 000 сърби с 98 оръдия като разпределението на силите отговаря на поставените задачи. Замисълът на операцията предвижда тя да се проведе с открита нощна атака, като 2-ра армия нанесе с изненада главен удар в Източния сектор и три спомагателни удара в останалите сектори. В заповед на командващия войските в Източния сектор генерал-майор Георги Вазов се казва: „Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад – безславие и смърт." Щурмът на крепостта започва на 11 март в 13, 30 ч. с мощен артилерийски огън. В 03, 30 ч. след полунощ на 12 март, без вик „ура" и без стрелба, настъпва пехотата. Изненадата е пълна и противникът разбира за започналата атака едва когато телорезачите започват да правят проходи в телените мрежи. Войниците от 23-и шипченски, 10-и родопски, 32-ри загорски и 29-и пехотен ямболски полк овладяват предната отбранителна позиция до 09, 00 ч. сутринта на 12 март. Атаката на главната позиция започва вечерта на 12 март в 22,40 ч. На 13 март, към 02, 30 ч. след полунощ, 10-и пехотен родопски полк овладява форта Айджиолу. В 04, 00 ч. 23-и пехотен шипченски полк превзема форта Айвазбаба. След близо 8 часов щурм всички укрепления в Източния сектор са овладени. До обяд на 13 март българската армия превзема Одрин и разгромява голяма противникова групировка начело с коменданта на крепостта артилерийски генерал Шукри паша. В плен попадат 14 паши, 2 000 офицери, 60 000 подофицери и войници, които предават 16 знамена, 600 оръдия и множество боеприпаси. Кандидат-подофицерът Михо Георгиев от 29-и пехотен ямболски полк издига българското знаме над джамията „Султан Селим". Одринската операция е най-високото постижение на военното изкуство на Българската армия през Балканската война. Първа в света българската армия провежда армейска нощна настъпателна операция срещу укрепен район и голям населен пункт, като се използват и първите образци войскови прожектори. За пръв път артилерията поддържа пехотата по нов способ – с огневи валяк, което осигурява водене на настъплението след една огнева преграда. В бойния ред на войските се появяват щурмови колони, съпровождани от артилерия. В състава им са включени специални команди от бомбиери, които хвърлят ръчни гранати преди щиковия удар на пехотата. По време на обсадата на Одрин за пръв път се прилага радиопротиводействието като радиотелеграфистите на 2-ра армия създават смущения в честотата, на която работи противникът. Успешните действия на българската армия намират широк отзвук и висока оценка сред военните специалисти. Френският полковник Пиер де Мондезир, комендант на Тулонската крепост, пише: „…Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи." С овладяването на Одрин са постигнати важни военнополитически и стратегически резултати, довели до края на Балканската война. Според подписания на 17 май 1913 г. в Лондон мирен договор, Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз „всички територии върху европейския континент на запад от линията Енос върху Егейско море до Мидия върху Черно море". Решаващ принос за победата има българската армия, която воюва срещу 56 дивизии на противника от общо 75, и разгромява повече от 33. Тя изнася основната тежест на войната и понася най-много загуби – 84 454 убити, ранени и починали от болести. Загубите на всички останали войски от Балканския съюз са общо около 40 000 души, т.е. по-малко от два пъти в сравнение с българските. Лондонският мирен договор изправя съюзниците пред непреодолими противоречия по най-важния въпрос – разпределението на освободените територии. Правителствата на Сърбия и Гърция застъпват схващането, че всяка страна трябва да задържи за себе си онези земи, които е овладяла в хода на военните действия. По силата на това „право" те вземат решителни мерки за трайно окупиране и денационализиране на Македония като ликвидират българските църкви и училища. На 19 май 1913 г. двете държави подписват Договор за приятелство и Отбранителен съюз, с което военният им сблъсък с България става неизбежен. ПОВЕЧЕ НА "100 ГОДИНИ БАЛКАНСКИ ВОЙНИ"